И до днес хората, които сме работили със Слави Шкаров, се събираме всяка година, за да отбележим или рождения му ден, 12 април, или 11 май, денят в който Слави „премина прага“ точно срещу ВИТИЗ/НАТФИЗ. И след като капнем по капка водка за „Бог да прости“ започваме да се презареждаме с най-лесното за обменяне – анекдотичните случаи или реплики, които с любов таим в паметта си. Защото зад тях се крият уроците, които всички получихме, докато работихме със Слави.

Всеки, имал досег до някой от големите български режисьори, е белязан и търси с носталгия в работата си онзи повод за „разцъфване“ на сцената, който големият творец му е дал. Невероятно завършените, неуборими, дори да бъдат иконоборчески, анализи на Любен Гройс, които изграждаха структурата на постановките му, убеждаваха в незаменимостта за цялото дори безмълвната слугиня на мадам Пернел („Тартюф“) и позволяваха както на звездите от Народния театър, така и на аркашките на смоленската сцена да разгърнат пълноценно таланта си, за да достигне гройсовото послание до публиката.

Или срещите с Леон Даниел и неговия неповторим сладкодумен начин да докосне неочакваните дълбини на актьорската душа... Години по-късно, след пазарджишкия период, столична актриса ми каза „Разбрах го (това, което бях превел като указание от режисьора), но Леон Даниел щеше да ми го обясни по друг начин!“

Или благодарността на студентите на Крикор Азарян за уроците, в които професия и живот се оказват неразделно свързани във взаимна любов. Заедно с Тодор Колев те дадоха на поколения актьори онова невидимо „убежище“ от похвати в актьорския занаят, към което те се връщат щом се почувстват дестабилизирани, за да могат отново да разперят крила в новите предизвикателства, които непрестанно търсят.

Така е и със Слави Шкаров, който е делил студентския таван с Азарян. И до ден днешен улавям моменти у тези, които са работили с него, в които „духът на Слави ги докосва по рамото“. И до ден днешен разменяме ключови реплики от репетиционните периоди: „Китайско село!“ = „Не се скупчвайте всички в единия край на сцената.“, „Котлон! Котлон!“ = „Разпредели силите си в целия монолог, а не „изгърмявай“ всичко в началото!“, „Не като Йорданка Чанкова! Не като Йорданка Чанкова!!!“ = указание, когато Сеня Александрова инстинктивно прикриваше голите си гърди в края на „Мата Хари“, докато Ивайло Христо я събличаше в опит да върне разрушената идилия. А след като неразбиращата Сеня просто отпусна безсилна ръце, се чу: „Ха (така)!!! Като Вела Пеева!“, „Айде, лошо, но бързо!“ = „На добър час!“... И още, и още енигматични за „непросветените“ изрази, с които изграждаше връзката с хората от екипа на спектакъла. В крайна сметка всички участници така заобикваха спектаклите, че бяха готови едва ли не да тръгнат на оръжие, за да ги защитят. А това често беше необходимо.

Тогавашното министерство на културата беше разпределило именити драматурзи-критици за „наблюдаващи“ на „по-малките“ театри. Те бяха натоварени да следят „процесите“ и съответно да се грижат за спазването на „водещата линия на Партията“. Проявата на свободомислие, авторското интерпретиране на драматургичния текст бяха оценявани като „обсипано с акне лице на красива девойка“ (израз на обсъждащ на Преглед на българската драма и театър в Ямбол през 1984), с единствената цел спектакълът „Мата Хари“ да не бъде оценен по достойнство. И да не бъде показан в София, на следващия етап на Прегледа. Защо? Защото Слави беше превърнал пиеса, възхваляваща борбата на една комунистка в проблема за творчеството в полицейското общество. Това го интересуваше. А Слави поставяше само това, което го интересуваше, за което го болеше, което изживяваше. Кой цензур можеше да му го прости! Отмъщението на правоверните цензури беше спектаклите да останат да обикалят страната, без да се показват в София, към която всички театрали се стремяха. (И предизвикаха отмъщението на Слави в постановката му на „Дундо Марое“ в Ямбол, където при всяко споменаване на София, действието спираше, а главната проститутка се изтъпанваше на кулата си с разперени ръце и крещеше, готова да литне, „Софияяяя...!“)

Не му простиха, че Слави „вграждаше“ душата си и провокираше всеки един да го направи: Ивайло Христов (проф.), Атанас Атанасов (проф.), Йорданка Стефанова, Тодор Близнаков, Александър Морфов, Лидия Гяурова (R.I.P.), Татяна Радева, Николай Костадинов (R.I.P.), Валентин Танев, Борислав Стоилов, Анелия Георгиева ... Както и съзаклятниците му – сценографът Нейко Нейков и музикантът Михаил Шишков.

Така той стигна до „Праг“ на Дударев и „Молиер или съзаклятието на лицемерите“ на Булгаков. „Праг“ караше хора от цялата страна да пътуват до Сливен, за да видят това събитие. А с „Молиер...“ той като че предвиди своя край.

По време на „Праг“ получих „урока“ за това безрезервно духовно „вграждане“ в темелите на театъра, което само Слави си позволяваше, извън въображението, извън всякаква форма и разбиране за естетика:

Дойде време за репетиране на финалната сцена, където героят на Ивайло Христов се среща със собственото си дете (Йорданка Стефанова - до този момент Майката), а детето му не го познава. Буслай осъзнава, че е преминал „прага“. Доста обяснителен текст, който разказва какво героят чувства, за сметка на емоцията. Слави обсъжда програмата за репетицията на следващия ден с Маргарита Бакърджиева, помощник-режисьорката с прочутото пръстче-мерилка за капки коняк в кафето, „че да беше станала аптекарка“, която се грижеше за постановката и за работоспособността на Слави. От телевизора се чува гласът на Иван Андонов, който доблира детски филм с кадифения си глас. Слави се заслушва, промълвява „Иване, Иване, тез деца...“ и започва да смесва реплики от пиесата, където детето моли Бурсай да му изпее песен , планове за това, кога ще види дъщеря си Ина, планиране на утрешната репетиция... Смесването на заобикалящата го реалност, реалността на пиесата, която той създаваше, личните ангажименти... емоциите, които всяко едно нещо предизвикваше се синтезира в едно изречение: „Не помня!“, което Ивайло повтаряше докато светлината намаляваше в една от великолепните си роли на сливенска сцена...

Поклон!

12 април 2016